06/05/2025
Свлачищата са много често непредвидими бедствия. Ето и историята за
ТРАГЕДИЯТА В САРНО И КУИНДИЧИ.
През май 1998 г., след като за 72 часа падат над 30 см дъжд на квадратен метър, от връх Пицо д’Алвано (над Сарно и Куиндичи) се активизират множество свлачища под формата на кални потоци. Първото, на 5 май около 15:00 ч., за малко не достига населените места. Два часа по-късно нови свлачища удрят Сарно, Сиано и Куиндичи. Към полунощ на 6 май ситуацията става катастрофална — масивна свлачищна маса поглъща болницата в Сарно. Загиват 161 души, а около 350 са ранени.
Геологията на района изиграва ключова роля: стръмните склонове са покрити с рохкави вулканични утайки от изригването на Везувий през 1631 г., положени върху твърди варовикови скали. Дъждовната вода се просмуква в този нестабилен горен слой, който се хлъзга повърхностно и предизвиква бързи и опасни кални потоци. Обемът на свляклата се маса се оценява на около 2 милиона куб. метра.
Катастрофата довежда до приемането на специален закон за управление на хидрогеоложкия риск — т.нар. „Закон Сарно“. Той определя методите и критериите за идентифициране на зони, застрашени от свлачища и наводнения.
Планът за хидрогеоложко устройство (на италиански: Piano di Assetto Idrogeologico, П.А.И.) е основният инструмент, въведен чрез този закон. Той се използва при устройственото и териториално планиране в Италия и има за цел:
• да картографира рисковите зони;
• да постави ограничения върху строителство и земеползване в тях;
• да насърчава мерки за превенция и намаляване на щетите от природни бедствия.
Съставя се от компетентните басейнови власти (Autorità di Bacino) и е задължителен за местните органи. Законът Сарно поставя основите на съвременната политика по управление на свлачищния и наводнителния риск в Италия.