24/02/2026
Ами едно такова топло ни е на душата, понеже Рене - Ирена Иванова днес е номинирана за Букър!
Това ни припомня една от мечтите ни - да вливаме било то и шепичка попътен вятър в крилете на младите прохождащи артисти към пристигането им към широката публика.
Браво, Рене, ти си природна стихия!
"Всичко започна от този таван. Таванът на SOHO. Аз тъкмо бях дошла в София и се какавидирах в Рене Карабаш, а Илиян тъкмо си беше дошъл от Берлин и се метаморфоризираше в Августин Господинов. Първото ни литературно четене - “Непорочно зачатие”. Подготовката за него беше сериозна - докато Soho се претъпкваше с хора които бяха дошли да чуят обяснението в любов на Августин и Рене, ние с Илиян загрявахме в бекстейджа на моята близка квартира - едно арт мазе, което миришеше на гъбарник и на пресни мечти. Там в това мазе аз и той се готвехме за първия ни поетичен удар, не с Брамс или Колдплей, а с кисели краставички, ракия и сръбска музика! Защото аз бях Бубамара, а той беше от Перник. ❤️ Бяхме страшно нагли лайна, имам предвид гъзари, защото чакахме да мине часът на събитието, за да почнат да ни звънят на пожар с въпроса “Къде сте???”и ние като рок звезди да дойдем с леко закъснение, не с какво да е, а яхнали мотор! Все пак сме поетичните звезди на България и не може да се излагаме с таксита или да ходим пеш.
И така. Аз и Илиян влизаме в Soho хванати за ръце, стил Слави Трифонов и момиче от Балет Сатен и публиката се раздира от викане и пляскане. Адреналинът е на макс!
Събличат се ризи, автографират се гърди, без да преувеличавам. Нямаше тогава нищо като нас, хората бяха там да чуят как едно младо красиво момче се обяснява в любов със стиховете си на едно младо русо момиче. И обратното. Четяхме поемите които бяхме написали един за друг и ги мятахме като бельо в публиката. Листите бяха навсякъде, въздишките и сълзите на публиката също и ние изживявахме нашия апогей. Бяхме хванали най-високата вълна и я яздехме като за последно! Няколко години обикаляхме България и хората като на концерт крещяха стиховете ни. Отворихме една врата към поезията, която досега не беше отваряна. Още нямаше дигитална поезия, нито вайръл стихове, нито нищо. Беше ново, беше смело. Беше като нищо досега. Беше прекрасно.
После почнахме да порастваме, да се качват цените на наемите и на водката, да се повяват наши клонинги, да си казваме все по-често “ще ти се обадя” и все по-рядко да се обаждаме, започнахме да работим някакви сериозни работи за някакви пари, да се занимаваме със сериозни “арт проекти”, да излизаме на кориците на Forbes, да ни дават по телевизията, най-младите ни фенки се задомиха и спряха да се чудят с кой от двама ни биха спали, ако имаха тази възможност. После се появиха Пипи и Карина и ни накараха най-после да мирясаме и да приемем, че животът не е само джанки и лайкове, а отговорност към другите, и най-вече към нас самите и онова което оставяш след себе си. Това не е жален текст по изгубеното, а по-скоро текст за порастването и за една рокендрол ера, която имах късмета да изживея с Илиян. Едни ера, която със сигурност ще видя на лентата на живота си един ден.
За щастие ни останаха спомените от тогава и за щастие сме съседи на морето и всяко лято чакам онова обаждане, след което взимам една диня и бутилка Узо, мятам Карина на скутера и потегляме към Замъка на Пипи и Илиян. И се сяда от обяд. И се пекат едни вкусотии на скарата и не се става. Пипи и Карина си говорят за кралския двор, аз и Илиян си говорим за Оркестър Кристал, разказваме си вулгарни вицове и си казваме наздраве през една минута, а децата пикаят в краката ни от кеф, че пак е лято и пак са боси и порастването тепърва предстои. За всички нас. ❤️"
